С публикуването на статията на г-н Светослав Ангелов СИМВОЛ НА ВЯРАТАиска да
подчертае, че категорично отхвърля всички форми на вероотстъпничествои родоотстъпничество,
независимо от тяхната, понякога,привлекателнаопаковка.
Също така заявяваме, че, във връзка с изразеното от Пловдивския митрополит Николай становище
относно образователния законопроект на МОНискандалните изявления на министъра на образованието и
науката, касаещирелигиозните символи и обучението по Религия в българските училища,подкрепяме
позицията на църковното настоятелство при храм "Св.св.КирилиМетодий"иот името на всички енориаши и
курсисти към Енорийскияцентър"Св.св.Кирил и Методий" настояваме за незабавната
оставканаминистърДаниел Вълчев. Защото той не е достоен да отговаря забъдещетонадецатаиотечеството
ни.
Фашистки ренесанс
СветославАнгелов
Вярващите (и православни християни, и българо-мохамедани) смятат секуларизацията
на българското училище за обида и лишаване на децата им от основни човешки права. На тази
политически инспирирана агресия мюсюлманите започват да отговарят с контраагресия. Ние, като
православни християни пък, се стремим някак да полемизираме, чувствайки по-голямата си отговорност
пред обществото, надвишаваща инстинкта за самосъхранение. Но и в двата случая отпорът е оправдан
(макар при първия резултатите да са краткосрочни и съмнителни). Защото плурализмът, в неговия
модерен прочит, всъщност не е свобода за конкуренция на идеи и светогледни системи, а е средство,
чрез което светският хуманизъм обезправява всички останали философски и религиозни традиции, като
ги маргинализира (ако не успее да инфилтрира в тях свои специфични идеи, за да ги обезоръжи и
отслаби). Да подчертаем: плурализмът, в хуманистичен контекст, е средство за париране
на всяка конкуренция. Господстващата философска доктрина на либерална Европа е месианството на
имперския универсализъм, който вече работи трескаво за създаването на нов религиозен синтез, защото
какъв универсализъм ще е той, ако не предложи и “собствена религия”...?
Последното е остатъчен продукт от “християнските корени на Европа”. Т.е. Европа се опитва да
превъзмогне християнството, без да вербализира отричането си от него. Но нашите християнски корени
не са остатъчни. Дори, когато са неясно артикулирани или намират изговор в национализъм и
шовинизъм, те са свързани с жив спомен за християнска държавност И ако настояваме да сме част
от тази Европа, трябва спешно да решим – ще правим ли експерименти с националната си идентичност,
пригласяйки на френския секуларистичен ракурс или ще посмеем да настояваме, че имаме какво да
предложим, обогатявайки културния и политически кръгозор, в който навлизаме. И не просто с
ръчениците и родопските напеви, а със спецификата на нашия православен светоглед, който не е
мъртъв... все още. Защото, ако за Европейския съюз секуларизмът и еклектиката са експеримент, който
съюзът мисли, че може да си позволи, за нас такава авантюра няма как да остане без последствия –
експериментите с културо- и държаво-образуващи фактори по тези географски ширини винаги са били
свързани с множество сътресения и пролята кръв.
Да повторим - светският хуманизъм се стреми да наложи своя светоглед като
безалтернативен. И повече от това: идеолозите му интригантстват, представяйки света без себе си и
своята утопия като несигурен и хаотичен свят. Те злепоставят религиозния светоглед, носен от
старите традиции и обществено устройство като враждебен на всеки здрав разум.
Да обобщим – секуларизацията на обществото е насилствена подмяна на идентичност,
т.е – предпоставка за взрив на етнически и религиозен сепаратизъм, защото ограбеният човек търси
реванш, чрез средствата, които му остават. В държава, която е полицейска и репресивна (каквато
държавност евроутопистите рано или късно ще трябва да установят, ако желаят да гарантират някак
нейната устойчивост), последното, крайно средство е именно тероризмът. Другояче казано – това е
истинският крах на всеки нормален културен и религиозен обмен. Затова религиозните традиции трябва
да потърсят начини за общо противодействие на фанатичния светски хуманизъм, без да се подвеждат от
афишираното желание за `добронамерен арбитраж` от страна на неговите идеолози. Защото целта на
безбожниците, както винаги, е диктат.
Свещената История се повтаря.
Интерпретирайки спекулативно Христовите думи: “Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който
яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота
на света” (Йоан 6:51), римляните обвинявали древните християни, че по време на своите събрания
пиели кръв от младенци. Посочвайки нашата претенция, че носим и преподаваме абсолютна истина,
европейските философи говорят, че сме предпоставяли тоталитаризъм, без да взимат предвид, че за нас
истината е... Личност: „Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът” (Йоан 14:6). С едното
римските философи представяли Евангелската проповед не по-различна от нахлуващите в Рим източни
култове (като този с разчлененото тяло на Озирис). С другото новите философи представят
Православието като продукт на източен феодализъм, т.е. – подходът им е идентичен.
Затова първата и най-важна цел, която си поставят, е осмиването и представянето като
несъстоятелна (или употребявана) проповедта на Църквата в тези общества, където влиянието и
престижът й са твърде силни, там където има културни предпоставки за разгръщането на нейния
епистемологичен ресурс да възсъздаде не Византийската империя, а да реорганизира обществото според
теономичните принципи, съдържими в Православното Предание.
Обратното, единственият тип религиозност, приемлив и годен да се впише органично
в търсения духовен климат на Нова Европа, е сектантският, тъй като той не носи потенциал за
разгръщане на конкурентен светоглед, защото идентичността си сектантите намират в специфични
недемократични и изопачени фрагменти на догматиката или религиозното чувство. Освен това в повечето
случаи сектантите работят срещу културните и религиозните традиции на обществото, в което се
опитват да виреят. А виждаме, че последователите и на новобългарския разкол са добре приети в Нова
Европа, макар и да не се проявяват като особено плодовити `специалисти` по светогледните въпроси, а
искат по-скоро реванш и... свещоливници. По-умните сред разколниците заявяват ясно, че ще приемат
всяка една философска презумпция на светския хуманизъм и ще я проповядват, стига да не бъдат
припознати като съюзници в пропагандата и утвърждаването на "новия цивилизационен избор".
* * * * * * *
В контекста на тези събития и процеси, всеки който отстъпи дори педя, пред някоя от
претенцииите на секуларистите, било по отношение на държавното образование, било относно решенията
на Страсбург, било в полза на 19-годишната кампания "антиправославие", е предател. Предател не само
на Отечеството и националния интерес, на наследената православна култура и традиции, но на Самия
Христос Господ и на благовестието. Защото съучастието в такъв "цивилизационен експеримент"
изисква гласно или негласно отстъпление от великото поръчение: "И като се приближи Иисус, заговори
и им рече: даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като
ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви
заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин." (Матей 28:18-20). Този,
който се повежда по `мерзостта на запустението` (Мат. 24:15) и отстъпва от `стълба и крепилото на
истината` е дезертьор, бягащ от реалната война на Църквата "за живота на света" в някакъв свой
по-добре подреден душевен свят, по-защитен, според него, от грозотата на мира сего. За такъв са
противни и неразбираеми думите на Тертулиан, отправени към римските гонители на християните от 2
век: "Ние ви пазим от бедствието, което има да дойде върху цялата вселена". Пишейки това в
"Апология", Тертулиан не смята, че Църквата го прави, просто развивайки християнско изкуство, а
именно, че тя парира популярните и общоприети светогледни презумпции на езичниците, които още
тогава са постилали пътя на Антихриста. Но не са го дочакали (Антихриста), ами императора се е
преобразил от "pontifex maximus" в ", принасящ в безумството си "кръвта на мъчениците", "семето на
Евангелието"в "епископ на външното”. За три века Римската империя била постъпателно
християнизирана. Защо? Защото тогавашните адресати на Апостолското послание били по-отворени за
него ли? Не, но защото християните не били трубадури и "диагностици на църковната действителност".
Били са свидетели и апологети.
********
Секуларизирането на българското училище е посегателство върху правото да получиш възпитание в
оня светоглед, в който родителите ти желаят да израснеш. Първата и най-важна социологизация на
детето е в семейната среда - с бащата, майката, братята, сестрите, а едва след това с
връстници и в друг тип среда. Държавната образователна система се конфронтира с традиционните
ценности, придобивани от детето в семейството, като отмива безкомпромисно от ума му всичко, което
то е придобило в предучилищното домашно възпитание. С това държавата показва, че всъщност
претендира за собственост върху децата. Че целта на държавното образование не е възпитаване на
здрави и пълноценни личности, а преоформяне на техните светогледни системи и нагласи сидеята те да
станат зависими граждани, принадлежащи именно и изключително на държавата, необвързани с никаква
традиция или идеология, различна от конвертируемата в момента.
Това е фашизъм! Нов "либерален фашизъм". Можеш да се разхождаш като травестит, но с чалма -
не. Защото отклоненията не били опасни. Дори могат да бъдат използвани - за стресиране на
бюргерите: "Виждате ли, ако не подкрепяте държавата в нейната спасителска мисия, ще пострадате от
пънкарите и травеститите. А ние ви пазим от тях." Но контра-културата не е предизвикателство за
хуманистичния монопол. Предизвикателство е различният светоглед. Особено, ако е сакраментализиран
чрез религиозни възгледи и литургичноориентирано поведение. Затова срещу такива общности и
религиозни системи `месианската` държава мобилизира целия си ресурс. Някои политически и религиозни
кръгове в българското общество днес правят именно това: 1) Безотговорна конфронтация с исляма,
която в крайна сметка рефлектира върху православните християни, подминавайки истинските инициатори;
2) Крайно демонизиране на социализма; 3) Толериране на разколниците и сектите в ролята им на
възспираща сила срещу нарастващото доверие към Българската Православна Църква.
Но Православната Църква не е нещо, което обществото е длъжно да брани на всяка цена. Защото
не Църквата зависи от политическата конюнктура, а културата и цивилизацията зависят от Църквата.
Е, намират се и такива, които откриват `по-добър` общностно- и културообразуващ фактор и го
бранят (националистите вече показаха предпочитания към няколко такива – трикольора,
антициганизма...). Но, трикольорът е просто парче плат, чиято святост зависи от този, който го
държи, а антициганизмът е митологема, абстрактна и безсмислена в своя непреодолян расизъм.
Социалистите се оказаха по-далновидни. Предполагам, заради рутината в управлението на държавата (знаят кои са истинските държавообразуващи фактори от опит, най-малкото, защото са се опитвали да ги разрушат и подменят). А може и да се чувстват гузни пред Църквата. Пък може и провалът на собствената им социална доктрина да ги прави скептични спрямо най-новите утопии, които ни биват предлагани. Всяка от трите причини звучи убедително, дори се допълват взаимно, но нашата цел не е да изледваме или оправдаваме социализма, а да консолидираме усилията си в следване на Христа и проповядване на даруваната ни от Него свобода като най-добра превенция срещу надигащия се нов, европейски тоталитаризъм.
http://portos-14all.blogspot.com
