П Р А В О С Л А В И Е Т О
І. Основната същност на Православието е вярата в Троичния Бог - в Отца, Сина и Светия Дух. Църквата учи, че Бог е един по същност, но троичен по Лица: Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух, при което и трите Лица на Единия Бог са равни по Своята божествена природа и съществуват в неразделно единство така, че никое действие на Бога не се случва без съвместното участие на трите Лица на Божествената Троица. Бог е Творец на целия съществуващ свят - видим и невидим (т.е. на физическия и на духовния свят). Бог твори света свободно заради и чрез Своята любов, без да се нуждае от самото творение.
Според православното учение, цялото творение е било сътворено съвършено и безгрешно, а грехът и злото в света са се появили едва след като един от най-висшите ангели - Сатанаил или Луцифер ( от лат., Светлоносец) по силата на свободната си воля противопоставил себе си на Твореца и, възгордявайки се, се самопровъзгласил за равен на Бога. Поради тази причина Сатанаил отпаднал от Бога и увлякъл след себе си част от ангелите. Затова злото в православното учение се разбира не като съществуващо само по себе си, а като изкривяване на устроения от Бога свят. Злото е отсъствие на добро, изопачаване на истината. Злото не притежава изначално собствено битие, а съществува дотолкова, доколкото нечия лична воля го възприеме като модел на поведение и доколкото бива мислено, чувствано и извършвано от човеците, които стават негови съзнателни или несъзнателни носители. Т. е. злото съществува единствено по време на негативното проявление на нечия персонална воля. Първият човек Адам, заедно с жена си Ева, по сътворение били безгрешни, но Сатаната чрез измама склонил Ева, а чрез нея и Адам, към непослушание спрямо Бога, което довело до грехопадението на първите хора и до това, че те загубили невинността си. Вследствие на това за тях вече не било възможно да се намират в непосредствена близост до Бога. Изкуплението на този първороден грях се извършва чрез въплъщението на Бог-Син от Приснодева ( църк.-слав., Винаги Дева) Мария, която, бидейки девица, чрез действието на Светия Дух зачена в утробата си Син, на Когото по рождение бе дадено името Иисус (евр. Йешуа = Спасител). Богочовекът Иисус Христос е Този Помазаник ( евр. Мешия(х); Месия; гр. Христос), Който със Своя земен живот и кръстните Си страдания изкупи човеците от тегнещата над тях власт на греха и възведе падналото естество на човешкия род по-високо от ангелското достойнство. Затова и верните чеда на Господа се наричат именно християни, „защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12).
ІІ. Църквата. Православните изповядват вярата си “в една свята, съборна и апостолска църква” (9 член от Символа на вярата). Църквата според православното разбиране представлява богочовешки организъм, чиято Глава е сам Господ Иисус Христос. Този богочовешки организъм е представен във видимия свят като установена от Бога общност от хора, обединени от Главата – Иисус Христос, от благодатното действие на Светия Дух, от православната вяра, от християнския нравствен закон на любовта, от йерархията и 7-те църковни тайнства. Като ден на основаването на Църквата се чества денят Петдесетница - петдесетият ден след Възкресението на Иисус Христос, когато върху апостолите слиза Светият Дух, те проговарят на чужди езици и така привличат към Христовата църква около 3000 души изсред многобройните гости на Йерусалим, дошли от всички краища на тогавашния античен свят (Деян. 2). Затова празникът Петдесетниця се счита за рожден ден на Църквата. Представлявайки едно духовно тяло, имайки един Началник - Христос и вдъхновявана от един Бог Дух Свети, Църквата се нарича една и свята. Отделното съществуване на поместните православни църкви в различните страни, напр. Константинополска, Антиохийска, Йерусалимска, Руска, Българска, Сръбска, Японска, Американска и др., не нарушава единството на Христовата Църква, тъй като всички те представляват нейни органично свързани части. Това единство се проявява в общото изповядване от всички православни християни на догматическите основи на православната вяра, в участието в едни и същи църковни тайнства, в единството на епископата, в общата любов и духовното общение. Това, както и общото взимане на важни решения в Църквата, я прави съборна. А апостолска Църквата е поради факта, че винаги стриктно се е придържала към учението на св. апостоли, следвайки призива на св. ап. Павел: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Сол. 2:15).
ІІІ. Йерархията. В Православната църква съществува йерархия. В тайнството Свещенство, или Ръкоположение, се предава благодатта за извършване на тайнства и богослужения. Най-висшата и най-важна степен в свещената йерархия на Православната църква е тази на епископа. Епископът представлява цялата пълнота на Църквата, той оглавява голяма църковна община на определена територия (епархия) и духовно ръководи вярващите от своята епархия. Епископът е този, който извършва тайнството Свещенство, т.е. ръкополага свещеници, а самият епископ се ръкополага от няколко епископи.
В лицето на епископите Църквата е запазила апостолското приемство. Чрез линията на ръкоположенията, водеща назад до самите Христови апостоли, йерарсите получават благодат от Самия Иисус Христос. Всички епископи са равни по дадената им благодат, но по степени на старшинство се отличават архиепископи и митрополити. Патриархът е епископ, издигнат от митрополитите на голяма поместна църква.
Презвитерите или свещениците – следващата степен в йерархията - с благословението на своя епископ могат да извършват всички тайнства (освен св. т. Ръкоположение).
Дяконите не могат да извършват сами богослужение, а помагат на епископа или свещеника.
Духовенството се разделя на бяло и черно. Бялото духовенство са свещениците и дяконите, които имат свои семейства. Черното духовенство са монашестващите, т.е. тези, които са дали особени обети за служене на Бога. Монасите не са длъжни да приемат свещен сан, т. е. да придобиват правото и задължението да извършват св. тайнства, а могат да се подвизават единствено в самоотречението на монашеския живот. В обратния случай те приемат свещенослужителски степени и правомощия, ставайки йеродякони (т.е. монаси-дякони) или йеромонаси (т.е. монаси-свещеници). Предстоятелите на манастирите носят сан игумен или архимандрит. Епископи се избират само от средата на монашеството, тъй като практиката е доказала, че най-пълноценно Църквата може да се ръководи от свещенослужители, които изцяло са посветили живота си на Бога.
Наличието на църковна йерархия, обаче, не означава, че висшето църковно ръководство е освободено от критики по свой адрес. Защото всеки православен християнин, и най-висшият духовник, е длъжен да пази в себе си духа на православното предание. Верността към Бога - това е преди всичко вярност към преданието, вярност към светоотеческите норми за духовен живот и вяра. Затова всеки, който се отклони от православната вяра, независимо какво място заема в йерархията, може и трябва да бъде подлаган на критика от страна на всеки друг член на Църквата. Тя е общество от свободни личности и в историята на Православието има множество примери за това как дори най-висши духовници - митрополити и патриарси, са били обект на най-строг натиск от страна на останалите църковни членове, щом първите са изпадали в ерес.
ІV. Свещеното Писание и Свещеното Предание.
Св. Библия или Свещеното Писание на Православната църква включва 50 книги в Стария Завет и 27 книги в Новия Завет, които не подлежат на вътрешно изменение, съкращаване или допълване, и които са утвърдени от съборното съзнание на Църквата като свещен канон. Православието приема, че основните истини на вярата са открити от Бога в св. Библия – в този смисъл ново откровение нито е необходимо, нито е възможно, тъй като такова би поставило под съмнение уникалното и всеобхватно дело на Иисус Христос за изкупване и обновяване на човешката природа.
Но Свещеното Писание и съдържащото се в него вероучение може да бъде изяснявано, изживявано и препотвърждавано в живота на вярващия народ чрез просвещаващото действие на Св. Дух в Църквата. Това именно изясняване, изживяване и препотвърждаване е Свещеното Предание на Православната църква, което се съхранява в самата Библия, в тълкуванията й, съставени от светите отци, в светоотеческите богословско-догматически трудове, в съчиненията на писателите-подвижници с техните наставления за духовния живот, в догматическите определения и действия на светите православни вселенски и поместни събори, в богослужебните текстове и песнопения, в църковната архитектура и иконопис, в благодатния опит на християните от всички векове. Свещеното Предание не е елитарно знание, запазено само за „посветени“. Свещеното Предание е достъпно за всеки човек, който действително желае да вникне в истинността, дълбочината и красотата на православната духовност.
V. Християнската нравственост. Най-важният принцип в Православието е откритостта на православната вяра за всички и свободата на човешката личност. Православието учи, че човекът е изначално свободен, а смисълът на целия му духовен живот се състои в това да придобие истинската свобода, която е свобода от страстите, свобода от греховете, на които всеки от нас обикновено робува. Да се достигне тази свобода, съгласно православното вероучение, е трудно, това се постига най-вече с усилен и дългогодишен подвиг. Но заедно с това, спасението е възможно и то единствено като свободно деяние на самия човек, търсещ среща с Бога. Светите отци на Църквата учат, че за човешкото спасение са необходими две неща: 1/ действието на Божията благодат; и 2/ свободното и богоугодно проявление на човешката воля.
Личността, според св. отци, е велика тайна, защото това е Божият образ вътре в самия човек. И никой не може да посяга на свободата на човека, дадена му от Бога. Именно в свободата се корени възможността за спасение, защото спасението представлява постигане на съвършенство, богоуподобяване чрез свободното приемане и изпълняване на Божиите заповеди. Именно в подчиняването на човешката воля пред Божията воля, т.е. в хармонизирането на първата с втората, се състои спасението на човека, неговото доближаване и съединение с Бога. Съвсем различни учения намираме в другите християнски вероизповедания, където господстват схващания за спасението като мигновен, едностранчив или юридически акт.
От гледна точка на личния живот на православните християни, Православната църква учи, че има два пътя за спасение. Единият – това е пътят на монашеството, пътят на уединението, на отречението от света. Това е път на напрегната борба с греховете, с пороците, път на цялостно подчинение на личната воля пред волята Божия. Това е път на подвижничество и особено интензивно служение на Бога, Църквата и ближните. Другият път - това е пътят на семейния живот. Семейството се разглежда от Православната църква като една от най-важните институции в обществото и същевременно като среда за спасение на човека. На църковен език семейството се нарича малка църква или домашна църква. Именно от семейството започва навлизането на човека в голямата Църква, неговият път към спасение. Именно в семейството се изграждат и основните норми на обществено поведение с разбирането за това, че всеки член на обществото и всеки член на семейството изпълнява своеобразно послушание. Така мъжът е главата на семейството, а жената е редно да приема с мъдрост и смирение подялбата на ролите, които те двамата следва да изпълняват в съответствие със своето призвание. Мъжът е длъжен да посвети всички свои грижи и сили на жената и децата си. Децата пък дължат уважение и любов на своите родители, които имат за задача да възпитават подрастващите „в учение и вразумление Господне“ (Еф. 6:4). А семейството като цяло трябва да пребъдва в такова духовно настроение и да води такъв начин на живот, които да са съобразени както с интересите на обществото, така и с копнежа по вечното Божие царство. Християнското семейство се основава на любовта, на самоотречението на човека, на неговта жертвеност по отношение на другите.
Такива принципи са залегнали и в основата на православното отношение към държавността. Навремето християнството се зародило в условията на гонения на Христовата Църква от страна на Римската империя. Но дори и в онова време св. ап. Павел заповядва на християните да се молят за властта и да почитат императора не от страх, а по съвест, знаейки, че властта е установена от Бога. Всяка власт е образ на Божия ред на земята, в противоположност на безпорядъка, в противоположност на царуването на човешкия произвол.
Защитата на отечеството, на родината - това е едно от най-важните служения на християнина. Православната църква учи, че всяка нашественическа война е зло, защото е свързана с ненавист, с вражда, с насилие и дори с убийство, което е страшен смъртен грях. Но войната в защита на отечеството се благославя от Църквата, а военната служба се почита като висше служение. Служението на воина се възприема като изпълнение на Христовата заповед да проявиш голямата си любов, полагайки „душата си за своите приятели” (Йоан 15:13). Неслучайно Църквата е канонизирала много воини-светци като св. Мина, св. Теодор Тирон, св. Александър Невски и мн. др.
VІ. Православна духовна практика.
В молитвата човек се съчетава със Самия Бог, обръщайки се към Него с любов и надежда. Молитвата бива обща (обществена) и лична (частна), а в зависимост от съдържанието си – покайна, просителна, благодарствена и хвалебна (най-висшата форма на молитва). В личната молитва човек предстои пред Бога лице в лице и разкрива пред Него сърцето си. Църковната молитва е обща молитва, в която участват всички членове на Църквата - при това не само тези, които видимо и зримо присъстват на богослужението, но и тези, които присъстват невидимо - светците и ангелите, които се застъпват и се молят заедно с нас, и най-вече самият Началник на Църквата - Господ Иисус Христос.
Църквата учи, че молитвата трябва да се ражда в мир и да поражада мир, да е чужда на всякаква душевна екзалтация, която нерядко води до изпадане в духовна прелест. Това е измамно състояние на псевдодуховност, в което човекът, мислейки, че достига някакви особени духовни висоти и че общува с ангелите, със светците и с Бога, всъщност угажда на собствената си гордост и страстност и в много случаи допуска за свои събеседници, съветници и помощници демоните, които умеят да се представят под разнообразни благовидни маски. В духовния си живот Църквата предпазва хората от подобни съблазни и сривове, които са изключително опасни за човешката психика.
Целта на православния духовен живот е съединението с Бога. Съгласно православната вяра, то се осъществява както в молитвата, така и в църковните тайнства. В тайнствата човек се съчетава с Бога по най-непосредствен начин. От всички тайнства най-важно е тайнството Евхаристия или Причастие, в което, приемайки Св. Дарове - Тялото и Кръвта Христови, по време на св. Литургия човекът благодатно, а не същностно, се приобщава към Самия Бог. Тайнството на Кръщението и Миропомазването - това са тайнствата, чрез които човек се присъединява към Църквата, става част от Тялото Христово, избавяйки се от греха и получавайки възможност за духовно новораждане. Тайнството Покаяние е ключово в духовния живот на Православната църква. Чрез това тайнство по действителен начин се прощава грехът, който човек е извършил, при условие, че той искрено се покае за него и го изповяда пред свещеника. Честото изповядване подпомага християните в благодатното очистване от греха, в трайното му отхвърляне, в духовното укрепване и усъвършенстване. Тайнството Брак е тайнството, в което мъжът и жената се съчетават, за да пребивават във вечен съюз, познавайки единението чрез любовта в и чрез Христос. В тайнството Елеосвещение за човека се измолва прощение на всичките му грехове, в това число и на забравените; произнасят се и молитви за изцелението му от тежки болести. В т айнството Свещенство се преподава благодатта на Светия Дух, предадена от Самия Христос-Спасител на Неговите апостоли за извършване на тайнства и богослужения.
Св. Литургия е център на православното богослужение. Тя е спомен за Тайната вечеря на Господ Иисус Христос с апостолите, станала преди кръстните Му страдания, а също така тя е спомен и за изкупителната Му смърт. Литургията символично изобразява по-важните моменти от земния живот на Господа. Тя е безкръвно жертвоприношение, учредено от Самия Господ на Тайната вечеря. Тогава Христос взел хляб и благодарил, благословил го, преломил го и, раздавайки на Своите ученици, казал: "Вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Мат. 26:26), „което за вас се дава; това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19). След това Спасителят взел чаша с вино, подал я на учениците Си и казал: "Тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива (Лука 22:20) „за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:28). Следвайки тази заръка, св. апостоли и първите християни се събирали заедно и се причастявали с тялото и кръвта Христови, казвайки молитви и пеейки песнопения. Така били положени основите на св. Литургия, която се предава през вековете от православното духовенство и миряните на следващите поколения без никакви изопачения на смисъла и свещените действия.
Св. Литургия се състои от три главни части: проскомидия (подготовка на Св. Дарове), учителна част или "Литургия на оглашените" (т.е. на тези, които са чули за Христос, но още не са кръстени); тайноизвършителна част или "Литургия на верните" (т.е. на тези, които са кръстени и ревностно и съзнателно практикуват своята вяра).
В древната Църква е имало много литургийни чинове. Днес обаче в православния свят се употребяват само три: Златоустова Литургия (съставена от св. Йоан Златоуст), Василиева Литургия (съставена от св. Василий Велики) и Преждеосвещена Литургия (или Литургия на Предосветените дарове, съставена от св. Григорий Двоеслов). В редки случаи се служи Якововата Литургия (съставена от св. ап. Яков и отличаваща се с най-голяма древност и продължителност).
Православното християнство задоволява всички най-висши духовни потребности на човека – необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан; потребността за самоуважение и социално признание; стремежа към творчество, знание, самопознание и богопознание; нуждата да познаваш смисъла на живота и смъртта; мистичния копнеж и жаждата за съществуване, което излиза извън рамките на профанното ежедневие и което има своите корени в освещаващата реалност на Божието битие, в Неговата благодат, вечност и слава.
В раздела ПРАВОСЛАВИЕ представяме вероучителната, нравствената и литургичната страна на християнската религия в нейния най-автентичен и неизменен вариант.
За останалите християнски и псевдохристиянски деноминации и групи можете да прочетете в линк ЕРЕСИ И СЕКТИ.
д-р Десислава Пулиева
